Великден (Пейо Яворов)

На брат ми Атанас

Един — и втори удар в безмълвието нощно…Задружно проехтяват църковните камбании светла вест се носи; повтаря я всемощноразбуденото ехо в намръщени балкании тласка я нагоре към висини бездънни.

Нощ мрачна оживява — тържественост я пълнии говор я оглася свръхземен и невнятен:души безгрижни сякаш, професия безкрайна,невидими към бога молитвата си тайнавъзнасят — и обхождат простора необятен.

Звънят, ехтят камбани… На всеки удар новис по някой спомен сладък отеква памет будна:сърце за миг забравя тъгата, що го трови,и трепетно заслушва се в приказката чудназа минало детинство, за дните невъзвратнина младите надежди и сънищата златнии вярата наивна… кога тече животабезгрижно и щастливо под бащин покрив мили,кога неволи още не са ни поразилии впрегнали догробно на черен труд в хомота.

Пред погледа възкръсват, минуват като живиред образи и скъпи, близки на душата:ту стар баща, унесен в мечтания щастливи,ласкаещ мила рожба, ту майката благата,загледана в хлапака, ту братя и сестрици,ту весела дружина от палави връстници —рой птички повилнели — в игрите, смеховете;ту русокъдра дружка… и две очи засмени,и две странички нежни — божурчета червени,на млада, ранна пролет най-любавото цвете…

Честито, свидно детство — цъфтяща, рай долина,останала далеко зад пътника утруден;от буря сякаш носен, той бърже я отминаи днес напразно гледа зад себе си учуден,напразно… А пред него — белей се път незнаен,а мръщи се над него и небосвод безкраен —и страх неволен често смущава му душата:че слънце го изгаря, а сянка не съзира,че хала го настига, а завет не намира,нито спътник някой — да си даде ръката…